Здравейте,
Доста хора седят и се чудят, как е възможно някой да се роди трансджендър или транссексуален, гей или бисексуален и т.н. Ще отделя време друг път да ви занимавам с теории и доказателства за транссексуалността (евентуално). За повечето от Вас тя е лудост или мода. Е, опитайте се да влезете в кожата ми за ден, или по-скоро в кожата на по-силно изявен транссексуален човек. Поживейте с чувствата и мислите му и ще съжалите за това, че сте подценявали и принизявали състоянието му.
За себе си мога да кажа, че се чувствах така от малка. Не в кожата си, не на място.
Родена съм през април, в далечната 1983 г., в работническо семейство от средната класа, в Русе.
Имах относително щастливо детство. Не знаех какво означава "омраза"! До 7 годишна възраст, вярвах в хората и смятах, че всички са добри.
Някак си усещах, дори тогава, че обществото, възрастните, не приемат различните хора, или поне не лесно. Тогава някак си, се научих да потискам чувствата си - несъзнателно. Те ми говореха в мъжки род, радваха ми се и аз някак си свикнах да крия "момичето" в мен, преди да осъзная, че го има.
Гледах момичетата - с красивите кукли с които си играят , хубавите им коси вързани на опашки, цветните дрешки и изпитвах благородна завист и възхищение. Мен ме остригваха, обличаха ме в онези мъжки дрехи и ме пускаха при момчетата.
Може би, тогава съм развила тази вечна дистанцираност от другите хора.
Получих първата си кукла, от баба ми, която се бе завърнала от екскурзия в Русия. Мечтаех си за такава "руснакиня", както ги наричахме, откакто видях подобна в домът на най-добрата приятелка на мама. И получих една - по-семпла, която разнебитих с времето.
Играех и с колички, но предпочитах човешки фигурки и не разбирах защо изпитвам влечение към женски образи - на тази възраст момчетата не харесват момичетата и отхвърлят женски фигурки, като играчки и картинки. А мен ме влечаха и ми харесваха. Едва по-късно вече разбрах, че всъщност съм искала да приличам на гуменото момиченце с дълга коса, отметната над едното му рамо, с която то си играе. Или на дългокосата принцеса.
Някъде по това време в мен се зароди и тази феминистка нотка - жените не са по-долу от мъжете. Обожавах да гледам филмчета в които участват женски образи. Образи, които не са пасивни (нещо, което осъзнавам сега), като Мариян Първата или Трикси от "Чип и Дейл". Казвах си "Те са страхотни! Искам да съм като тях!".
С детският си ум, съм осъзнавала, че трябва да си мълча и да тая чувствата си. Не знам защо. Може би защото съм била по-срамежлива, като цяло. В тези ранни години повечето деца заявяват какво искат да съм. Моето изявление си остана, като шега.
Била съм наоколо 5 години сигурно. Леля ми подстригваше добре и родителите ми не изпитваха нужда да ме водят на фризьор, когато тя беше на разположение. Та представете си следната картинка: На село сме, аз седя на стол на двора, баба и дядо (родителите на майка ми), не помня дали майка ми беше наоколо, около мен. Леля ми (нейна единствена сестра) започва да ме подстригва. "Как искаш да те подстрижем ?"пита тя. "Като балерина!" (да, харесвах как изглеждат балерините и колко са елегантни и ефирни). Последва смях, а на мен ми светна червената лампичка, че нещо не е както трябва и да си мълча. "Най-добре да те подстрижем, като принц!". Млъкнах и не възразих. Но вътрешно си ми остана това неудовлетворение.
Растейки почнах да мразя да ходя на фризьор и да ми режат косата. Но нямаше как. Тогава зависиш от родителите си в голяма степен. По време на студентските си години почнах да я пускам по-дълга. Дългата коса, поне лично мен, ме караше да се чувствам близка със своята потискана същност.
Растях си, носейки в себе си това странно усещане. Сякаш не си там където трябва и другите не те възприемат като това което си.
Но все още не знаех, защо не се чувствам на мястото си.
В детството не си задаваш много въпроси, а намираш някакви решения по детски и се придържаш към тях.
За да оцелееш!
Имах относително щастливо детство. Не знаех какво означава "омраза"! До 7 годишна възраст, вярвах в хората и смятах, че всички са добри.
Винаги съм гледала да се разбирам и с момичетата и с момчетата. Така, че теорията за игрите с момичета, отпада с пълна сила. Исках да принадлежа, към момичешката група, но знаех че биологически се различавам от тях. В тези най-ранни години, бях някак неутрална. А и не търсех приятели толкова усилено. Стигаше ми едната приятелка, която имах. Казваше се А. и както по-късно разбрах, била умствено изостанала. Но тогава, това не ми е правило впечатление. Двамата бяхме различни. Играехме заедно и нищо не ни пречеше на приятелството. Дори не съм осъзнавала, че може би са гледали на нас като аутсайдери.
Някак си усещах, дори тогава, че обществото, възрастните, не приемат различните хора, или поне не лесно. Тогава някак си, се научих да потискам чувствата си - несъзнателно. Те ми говореха в мъжки род, радваха ми се и аз някак си свикнах да крия "момичето" в мен, преди да осъзная, че го има.
Гледах момичетата - с красивите кукли с които си играят , хубавите им коси вързани на опашки, цветните дрешки и изпитвах благородна завист и възхищение. Мен ме остригваха, обличаха ме в онези мъжки дрехи и ме пускаха при момчетата.
Може би, тогава съм развила тази вечна дистанцираност от другите хора.
Получих първата си кукла, от баба ми, която се бе завърнала от екскурзия в Русия. Мечтаех си за такава "руснакиня", както ги наричахме, откакто видях подобна в домът на най-добрата приятелка на мама. И получих една - по-семпла, която разнебитих с времето.
Играех и с колички, но предпочитах човешки фигурки и не разбирах защо изпитвам влечение към женски образи - на тази възраст момчетата не харесват момичетата и отхвърлят женски фигурки, като играчки и картинки. А мен ме влечаха и ми харесваха. Едва по-късно вече разбрах, че всъщност съм искала да приличам на гуменото момиченце с дълга коса, отметната над едното му рамо, с която то си играе. Или на дългокосата принцеса.
Някъде по това време в мен се зароди и тази феминистка нотка - жените не са по-долу от мъжете. Обожавах да гледам филмчета в които участват женски образи. Образи, които не са пасивни (нещо, което осъзнавам сега), като Мариян Първата или Трикси от "Чип и Дейл". Казвах си "Те са страхотни! Искам да съм като тях!".
С детският си ум, съм осъзнавала, че трябва да си мълча и да тая чувствата си. Не знам защо. Може би защото съм била по-срамежлива, като цяло. В тези ранни години повечето деца заявяват какво искат да съм. Моето изявление си остана, като шега.
Била съм наоколо 5 години сигурно. Леля ми подстригваше добре и родителите ми не изпитваха нужда да ме водят на фризьор, когато тя беше на разположение. Та представете си следната картинка: На село сме, аз седя на стол на двора, баба и дядо (родителите на майка ми), не помня дали майка ми беше наоколо, около мен. Леля ми (нейна единствена сестра) започва да ме подстригва. "Как искаш да те подстрижем ?"пита тя. "Като балерина!" (да, харесвах как изглеждат балерините и колко са елегантни и ефирни). Последва смях, а на мен ми светна червената лампичка, че нещо не е както трябва и да си мълча. "Най-добре да те подстрижем, като принц!". Млъкнах и не възразих. Но вътрешно си ми остана това неудовлетворение.
Растейки почнах да мразя да ходя на фризьор и да ми режат косата. Но нямаше как. Тогава зависиш от родителите си в голяма степен. По време на студентските си години почнах да я пускам по-дълга. Дългата коса, поне лично мен, ме караше да се чувствам близка със своята потискана същност.
Растях си, носейки в себе си това странно усещане. Сякаш не си там където трябва и другите не те възприемат като това което си.
Но все още не знаех, защо не се чувствам на мястото си.
В детството не си задаваш много въпроси, а намираш някакви решения по детски и се придържаш към тях.
За да оцелееш!
P.S. Детските ми години, не са интересни, като тези на други транс* хора. През тях минавам на бързо, защото и поради някаква причина не помня всичко случило ми се в детството. Помня, че ходих няколко пъти на уроци по плуване в детската градина и се отказах. Помня как разкървавиха носа на едно момче от моята група и колко зле и уплашена се чувствах от тази момчешка грубиянщина, довела до травмата. Помня как на обед, когато ни слагаха да спим, ние все искахме да си говорим и веднъж получих плесница от учителката, заради това.
Моето транссексуално детство е неизживяно напълно и както бихте очаквали. И както вече споменах, това се дължи основно на факта, че бях прекалено сръмежлива (и все още съм, нищо че се опитвам да го прикрия).
